Ти не си губил себе си. Ти просто спря да избираш. ​ Ти не си губил себе си — ти спря да избираш. Във всяко мълчание ти можеше да закрещиш. Тишината е сделка, ти предаваш себе си. Превивайки гръб всеки път, ти продаваш себе си. ​Нарече го логика — а това е просто бягство. В тази тиха измама човекът е заличен. Наричаш го спокойствие — така криеш своя страх. Стой и гледай кой вътре е в окови. ​Движиш се по инерция, без да избираш. Трупаш реакции, без да ги изживяваш. Мислиш си „Аз“, но къде е това „Аз“, ако се сливаш с всяко „не може“? ​ Това не си ти — това е форма на ума. Това не си ти — това е шум и затвор. Това не си ти — това е памет и страх. Това не си ти — това е грешка в чертежите. ​Това не си ти — това е живот в полусън. Това не си ти — това е фантом в дълбините. Това не си ти — това е сянка на стената.   Защо пазиш това „не-Аз“ в себе си? ​ Ти отново вървиш по познатия кръг. Чакаш — всичко ще се промени от само себе си. Но фактът удря по нервите по-безмилостно от думи: Никой няма да дойде да избира вместо нас. ​Виждаш всичко това, но отново мълчиш. Знаеш къде е истината, но пак не издаваш звук. Тук можеш да не действаш, да не рискуваш и тихо да губиш себе си парче по парче. ​Не някой отвън ще реши вместо теб. Ти сам повтаряш себе си ден след ден. Нито карма, нито знак, нито проклятие, нито съдба — това е твоят избор, направен вчера! ​ Това не си ти — това е форма на ума...  ​ Покаяние — вместо воля. Стагнация — покаяние. Животът потъва в деградация — покаяние. Реалност в изкривяване — покаяние. ​Ти си под чуждо управление — покаяние. Мълчанието е като люлка — покаяние. Ти живееш в оправдания.    Докато-не-съм-себе-си...   Това не си ти. Това не си ти.